Мария нареди да се издирят всички редки произведения на изкуството, да се изкупят и поставят отново на местата им.

Препълненият със задължения ден завърши с доклада на протоспатария Ставракий. Зелените очи на ромееца, почти закрити от правите дебели вежди, виждаха всичко, знаеха всичко. Той носеше най-точните сведения за нуждите и желанията на народа, защото ги виждаше със собствените си очи и чуваше със собствените си уши.

Късно към полунощ Мария се събуди. И както често се случваше напоследък, за миг тя помисли, че е в Търнов и е сънувала някакъв чуден сън. После се сепна, огледа се и си спомни, че Търнов е далечен като сън, а тя наистина се намира в този златен затвор, претоварена с грижи и работа, без да има друга радост освен тая, да управлява и владее, да помага на слабите и онеправданите. При всяко събуждане тя за миг не искаше да си припомни коя е най-голямата й грижа от изминалия ден и от която още чувстваше сърцето си тревожно и потиснато. Но внезапно тя се сещаше какво досадно, противно и мъчително дело я чакаше да извърши през този ден и всички грижи я връхлетяваха отведнъж като ято злокобни птици.

И сега, седнала безсънна връз ложето си, Мария си нареждаше работата за идващите часове, като гледаше да завърши първо с най-неприятните, когато на вратата леко се чукна и Одет влезе с неспокойни очи, поклони се ниско и бързо пошепна:

— Мадам, простете ми, че дръзнах да ви събудя. Но...

— Аз бях вече будна, Одет. Кажете.

— От два часа съпругата на великия доместик (министър на войната) чака в малката приемна и моли да я пусна при вас. Имала някаква важна, неотложна молба. Но това е вече прекалено, мадам... Дори и нощем не ви дават покой...

— Нека веднага влезе, щом работата е важна. Ще я приема тук. Подайте ми мрежата за косите и една наметка...

Одет подреди дългите руси коси в сърмена мрежа и загърна императрицата с наметка от бели кожи. След това отиде да въведе късната посетителка.

Кира Пелагия влезе с висок плач, падна на колене пред Мария и простря умолително ръце:

— Искам правда!

Мария се изправи от креслото си, вдигна разтревожената жена и я накара да седне близо до нея.

— Говорете.

С ридания и вопли кира Пелагия разказа как внезапно дошли стражи и отвели мъжа й в тъмница.

— Поради каква причина? — сви вежди императрицата.

— Не знам. Никой не знае! Но той няма никаква вина. Никому зло не е сторил досега!

Мария леко се усмихна. Често пъти най-голямото непростимо зло е да не си извършил никакво зло. Сред общата поквара великият доместик изпъкваше със строгата си неподкупност и непоклатима вярност. А това мъчно се прощаваше.

— Не се тревожи, приятелко, всичко ще се проучи най- точно и истината ще излезе наяве.

— Но той не ще издържи изпитанията! Той е болен човек! — извика отчаяно ромейката и отново се хвърли ничком пред нозете на Мария. Милост!

Регентката въздъхна. Откак Анри бе почнал да допуша гърци да се назначават на високи длъжности в гражданската управа и войската, латинското дворянство се бе страшно озлобило и диреше всякакъв случай да злепостави местните люде.

И тя изпрати просителката с уверението, че ще се погрижи да помогне в издирване на истината. И още рано сутринта повика старейшината на съвета на бароните, Жан дьо Френ, на бърз доклад.

Новините не бяха утешителни.

— Великият доместик кир Мануел е обвинен в държавна измяна, мадам.

— Как е възможно? — се сепна Мария и каза с негодувание: — Кир Мануил Тарканиат е бил винаги лоялен поданик.

— Но крои заговори против властта и особата на императора.

— Доказателства?

— Има. Признанията на съучастниците му.

— Какво точно целят те?

— Да свалят от престола император Анри и да сложат нов владетел...

Мария погали главата на кучето, което лежеше в нозете й.

— И кой ще бъде той?

— Някой от техните. Или никеецът, или оня от Трапезунд...

Тя стана и бавно се отправи към прозореца. Хубавото й чело бе сбърчено в упорита мисъл. Изведнъж се извърна и впи остър взор в очите на фръзеца.

— Кир Мануил признал ли е?

След късо колебание латинският рицар отговори:

— Не.

— Измъчвали ли са го?

Той наведе смутено глава и тихо каза:

— Да.

Лицето на императрицата беше непроницаемо.

— Довиждане, барон дьо Френ.

Погледът, който латинецът й отправи, увери Мария, че партията в двора против българката се е увеличила с още един привърженик.

След една седмица Константинопол осъмна поразен от нечувани вести. Бил разкрит някакъв заговор против императора. Трима от най-верните му приятели влизали в числото на съзаклятниците, които били във връзка с ломбардите в Тесалоника, а начело бил сам старейшината на съвета на бароните Жан дьо Френ признал не само участието си, но се разкрили и страхотни злоупотребления, подкупи и нечестни сделки. Барон дьо Френ давал правото за събиране на налозите на непочтени люде, които му отделяли част от прихода, но после си събирали загубеното с надвишаване налозите и обиране на бедните люде. Парите си той изпращал във Фландрия, където мислел да избяга, ако превратът не сполучи. Жан дьо Френ признал също. че бил канил великия доместик Мануил да участва в заговора заедно с няколко други висши гръцки сановници. Но той отказал.

Съдът издаде на всички заговорници смъртни присъди.

Регентката ги подписа.

Глава XXII

Белият Вардар запя бранна песен.

Ден и нощ се нижеха войските от всички околни краища: от Скопие и Велес, Просек и Шип, Ниш — там бе сборището на трите съюзни войски: българи, латини и епирци. Главните им войводи щяха да се съберат, за да обсъдят последните подробности по бранния план. Епирци щяха да нападнат от запад при Шкодра. Стрез с людете си — откъм юг. Българи и латини — откъм изток.

Готов за път с шлем на глава и с дълга люспеста ризница връз снажното тяло, запасал сребърен силях, приплескал фрушка сабя до бедро, севастократор Стрез излезе с коня си по спуснатия подвижен мост на Просешката крепост, последван от всички свои верни юнаци.

Войскарите издигнаха сулици. Диви викове разтърсиха канарите. В. това време но тясната пътека, която се виеше нагоре, се зададе конник в тугинска носия. Той спря точно пред севастократора. скочи на земята и извади от джоба на туниката си свит пергамент.

— Послание от великия жупан Стефан!

Стрез се спогледа с людете си. Много късно идеше волята на сръбския владетел... Той бързо разкъса печатите и в нетърпението си, че го спират по пътя, скъса заедно с тях и част от пергамента.

Стефан искаше мир.

Севастократорът смачка писмото и го хвърли на земята.

— Молбата на твоя господар ми прилича на вятър, който духа край скалата, момко мой... Отметната стрела не се връща никога назад... Ние потегляме.

— Какъв отговор да дам на великия жупан? - попита пратеникът побледнял, като започна да се озърта наоколо.

Навъсеното лице и злите очи на севастократора не вещаеха нищо добро. Жестоката бран бе почнала вече.

— Ето моя отговор! — извика Стрез и даде знак на людете си.

В миг пратеникът полетя надолу от дървената скеля, която севастократорът бе построил върху стръмната височина за казън на своите врагове.

— Гледай да не си наквасиш кожуха! — се изкиска остро Стрез и дръпна юздите на припрения си жребец.

Животното изопна шия нагоре, подскочи на задните си крака. След лудо препускащия севастократор полетя цялата му конница, която бе събрана в двора на калето. Грозни бранни викове изпълниха целия въздух. Белите кожуси на войскарите се сляха с равната яснота на снега.

Изчезнаха.

По посока към север.

Там ги чакаха вече събраните латино-български войски. Но още през първата вечер, след като българи и латини изопнаха шатрите си, в лагера им се случи нещо много чудно. Тъкмо войските бяха затихнали в първа дрямка, когато внезапно сред стана се надигна страшен вик. Избухна тревога: