Тълпата се размърда да стори път на двама високи, облечени във военни доспехи мъже, които искаха да минат през Владишкия мост.

— Новият протостратор! — си шушнеха момите, сбутвайки се с лакти, запленени от стройната му осанка.

— Дали ще ни пуснат по такова необичайно време? — попита Радул своя първи челник.

— Макар че не е още време за вечерня, аз вярвам, че монахът, който винаги стои там, ще пусне великия войвода.

Църквата „Свети Димитър" беше почти празна. Само един протопоп от Карвунската хора свеждаше чело в дълбоки поклони пред иконата на Чудотвореца. Беше тихо и здрачно. Радул и другарят му запалиха свещ пред Спасителя и света Богородица. Застанаха за миг в смирено и дълбоко мълчание пред гробовете на Асена и Петра.

— А тук отдясно е гробът на цар Иваница — пошепна монахът и тръгна напред.

Радул изтръпна. Почувства, че цял побледнява. Той тъкмо за това бе дошъл. Застана като насън пред мраморната плоча, обградена с желязна верига, която не позволяваше да се приближи някой по-близо. Кандилото трепкаше с кървави отблясъци над белия мрамор, на който пишеше с черни букви:

Тук почива Калоян

цар на всички българи и власи

умрял на 8 октомври 1207 при Солун.

Спомени изникнаха от всички страни, призраци се затълпиха наоколо, отдавна забравени лица и гласове го обградиха с тъмния лъх на невъзвратимото... Той затвори очи. И отново го видя, там, край бранното поле на Адрианопол.

„Где е стратор Радул? Повикайте го... Да. Радул. Войскарят от стотнята на катепан Рекирад. От четвъртък той е вече стратор...”

И той го бе потупал ласкаво по рамото.

А много по-рано, заблуденият в гората болярин, който обхождаше най-далечните краища на царството:

„Сега, понеже дъждът спря, нека по-голямото ти момче ми покаже пътя. Сбогом, стопанке”.

Пак той. И тогава в последния миг, на смъртното ложе, последните му думи, винаги пълни с грижа за родната земя:

„Пазете Йоана. Пазете го...”

Еклив гръм от барабани, бранни възгласи и победни викове, гъст и безспирен тропот от коне... Грохот на катапулти и балисти... И навсякъде сред бурята на боя, сред страшния екот на победата — оная висока незабравима осанка, с дългите посребрени къдрици, с устремен напред взор.

Сякаш нещо разкъса гърдите му, задуши гърлото му. Радул стисна челюсти, сподави избликналата дълбока въздишка, незабелязано изтри окото си.

— Идат люде... — пошепна другарят му.

Двамата се отдалечиха, застанаха зад една колона. Към гроба на Калоян се приближиха две жени. Едната по-едра, тъмнокоса. Другата руса, стройна. С китка морави димитровчета в ръце.

— Да си ходим — побутна челникът Радул. Ала момъкът не помръдна, поразен и очарован.

— Милкана... — пошепна той — дъщерята на великия примикюр...

Челникът вдигна учудено вежди, поклати глава.

— Това не е дъщерята на великия примикюр. Той изобщо няма дъщери. Това е Белослава. Баща й беше покойният княз Белота, великият логотет на Асеновци. Но тя е черноока като майка си, ромейката Зоя.

— Аз не говоря за чернооката, а за другата — и Радул посочи към русата девойка.

Челникът го изгледа поразен.

— Та това е царкинята! Дъщерята на Калоян...

Радул се дръпна, сякаш досегнат от огън. Очите му неволно се отправиха пак към двете жени. Русата бе оставила цветята върху белия мрамор и сега наливаше зехтин в кандилото. След това тя застана няколко мига вглъбена в молитва, прекръсти се, поклони се. И погледна наоколо си.

Когато минаваха край двамата мъже, които се сведоха в дълбок поклон, тя кимна с глава. Лека усмивка трепна на устните й.

Радул остана като скован на мястото си, следейки с очи тънката осанка, която отминаваше — далечна, непостижима, загубена завинаги.

Дъщерята на Калоян...

И той потръпна като пред някаква светотатствена мисъл.

Глава VIII

Бунтовете, непокорството, ереста, вълнуващите се размирни населения, неверните войводи следваха един след друг като неизбежна напаст. Ала сега бе по-лошо.

Внезапно всичко бе затихнало.

И Борил чувстваше чрез всички пори на кожата си тежкия покой пред буря. който го притискаше отвсякъде. Измамата можеше да пламне оттам, където най не се надяваш. Невярност се таеше във всеки ъгъл. в погледа и гласа на всеки приятел, в движенията на най-предания страж.

Пролетта нахлуваше през всички прозорци на стаята, в която царят се луташе от стена до стена, изтръпнал в безимен ужас: сякаш осъден на смърт, който чака последния час. А Борил знаеше, че отдавна присъдата му е произнесена, ала часът не бе още известен. Вече два пъти виноопитвачите му бяха умрели от неверен яд.

Той спря нетърпеливо край прозореца, загледан по посока на главната кула. Чакаше великия войвода Радул — единствената си опора, последната си надежда. А той се бавеше. Тъкмо сега, когато трябваше да се посъветва с него за бърза и неотложна работа.

Изведнъж той въздъхна облекчено. Стройната снага на войводата се зададе между цъфналите храсти. С бързи, пъргави стъпки момъкът вървеше, от време на време се оглеждаше, поспираше се, пак тръгваше. Внезапно той застана полузакрит от един бряст. Зад дървото стоеше друг някакъв човек, с когото Радул говореше, като се извръщаше боязливо наоколо.

Борил усети как ръцете му изстиват. Какво криеше Радул от него? С кого шепнеше тъй подозрително думи, които изглеждаше, че никое чуждо ухо не трябва да чуе? Ах, той и без това никога не бе изтривал от сърцето си недоверието към предания Калоянов войвода, ала сега усети как подозрителността му нараства сто пъти повече. Какво крояха в собствения му дом? Нима имаше вече някаква вярна защита, на която би могъл да се опре? Защо той, безумник, бе вкарал тази змия със собствените си ръце в своето гнездо?

Борил трепна. Присви очи. Надникна навън дори с опасността да бъде забелязан. Нямаше никакво съмнение.

Това беше Мария.

Какво диреше по това време младата девойка? За какво можеше да разговаря с протостратора?

Изведнъж той се усмихна. Вдигна рамене. Как не се бе сетил? Ясно беше. Великият войвода бе приел да му служи заради Мария. А той, къде са му били очите дотогава? И как никой не бе му споменал нито дума за любовта, която цъфтеше под неговия покрив?

Смела, чудна мисъл го прекоси. Защо не? Тъй щеше да има две ползи. Първо — да привърже по-яко към себе си войводата. Второ — да се избави от тежката грижа за Мариината зестра. А един по-знатен зет щеше да бъде в правото си да дири сметка. Мария не бе вече малка. Наистина, къде са му били очите дотогава. Недавна венгерският крал бе сгодил 5-годишната си дъщеря Елисавета за сина на тюрингския ландграф. А дъщерята на покойния император Филип щеше през август да се омъжи за новия алемански император Отон — едва петнадесетгодишна. Време беше да се помисли и за Мария...

В преддверието отекнаха бързите стъпки на войводата. Борил веднага се махна от прозореца. Продължи разходката си от стена до стена.

Радул се извини за закъснението си. Царят пресече с милостива усмивка и благосклонно движение словата му. Сякаш искаше да каже, че е излишно да му се обяснява: той ги разбира твърде добре тия работи.

Все пак той нищо не разбираше. Защото ако за миг можеше да подозре, че в десния вътрешен джоб на Радуловата ризница стои дълго писмо, което Мария недавна бе получила по таен начин от Йоан Асен, лицето му не би изглеждало тъй ведро, нито гласът му — тъй спокоен, когато се обърна към момъка:

Чаках те за важен съвет. Искам да пратя вестоносци до венгерския крал.

Радул се навъси, не отвърна нищо, седна замислен връз края на покрития с мечешка кожа миндер.

— Искам от него съюз и приятелство. За да не може Йоан-Асен да мине през неговите земи. Достатъчно е, гдето Целгуба го чака с людете си при границата на Кумания. Не бих желал поне и венгрите да му дадат наемници. От войводите на Целгуба и сам мога да се браня. Още ми са верни: Сот, Зепа и Блуш. Освен това искам заедно с Андрея да нападнем сърбите и да си върнем завзетите от Стефана земи.