— Разглеждането на делото не може да продължи — каза Царя много важно, — додето всички съдебни заседатели не се върнат по местата си — всички — повтори той силно подчертано и се взря изпитателно в Алиса.

Тя погледна към преградата и видя, че в бързината бе пъхнала Гущера с главата надолу. Горкото животинче не можеше да мръдне, махаше само жално опашката си. Тя бърже го извади и сложи обратно, както трябва.

„Не че е много важно! — каза си тя. — Уверена съм, че и тъй, и инак няма да е от голяма полза за делото.“

Щом като се посъвзеха от уплахата поради катурването и след като техните моливи и плочи се намериха и върнаха, съдебните заседатели усърдно се заеха да пишат едно изложение върху случката — всички с изключение на Гущера, който изглежда бе толкова замаян, че можеше само да седи с отворена уста и да зяпа нагоре към свода на залата.

— Какво знаеш за тая работа? — попита Царя Алиса.

— Нищо — отговори Алиса.

— Съвсем нищо? — настоя Царя.

— Съвсем нищо — каза Алиса.

— Много важно — каза Царя, като се обърна към съдебните заседатели.

Тъкмо почнаха да записват това на плочите, когато Белия Заек се намеси:

— Маловажно иска да каже, ваше величество разбира се — продума той много почтително, но се намръщи и го изгледа сърдито.

— Маловажно, разбира се, исках да кажа — побърза да се поправи Царя и продължи да си говори с нисък глас: — важно… маловажно… маловажно… важно… — сякаш опитваше коя дума звучи по-добре.

Някои от съдебните заседатели записаха „важно“, а други — „маловажно“. Алиса забеляза това, защото бе доста близо до тях и можеше да надникне в плочите им.

„Но то е все едно“ — помисли си тя.

Точно тогаз Царя, който бе се заел да пише нещо, извика:

— Тишина! — и прочете от бележника си: — Правило Четиридесет и второ. Всеки, който е по-висок от един километър, трябва да напусне съдебната зала.

Всички погледнаха Алиса.

— Аз не съм един километър — каза Алиса.

— Да — каза Царя.

— Близо два километра — добави Царицата.

— И тъй да е, пак няма да си ида — отвърна Алиса. — И после, такова правило не съществува: сега го измислихте.

— Това е най-старото правило в книгата — каза Царя.

— Тогаз трябваше да бъде първо — отвърна Алиса.

Царя пребледня и мигом затвори бележника си.

— Обмислете присъдата — каза той на съдебните заседатели с тих, треперещ глас.

— Има да се събират още показания, ако благоволите, ваше величество — каза Белия Заек, като подскочи. — Това късче хартия току-що е било намерено.

— Какво е? — запита Царицата.

— Не съм го отворил още — каза Белия Заек, — но изглежда писмо, писано от обвиняемия на… някого.

— Навярно тъй е — каза Царя, — освен ако не е било писано на никого — нещо, което, знаете, не е обикновен случай.

— Кому е отправено? — запита един съдебен заседател.

— Никому — отговори Белия Заек. — Изобщо не е писано нищо на външната страна.

Той разгъна хартията, като говореше — и добави:

— Никакво писмо: това е сбирка стихове.

— Почеркът на обвиняемия ли е? — запита друг съдебен заседател.

— Не е — отвърна Белия Заек. — И това е най-чудното. (Съдебните заседатели до един се нацупиха.)

— Трябва да е подражавал някой друг почерк — каза Царя. (Съдебните заседатели до един се развеселиха.)

— Благоволете, ваше величество — каза Момчето, — аз не съм го писал и те не могат да докажат обратното. Няма подпис на края.

— Толкоз по-зле, че не си се подписал — каза Царя. — Ти бездруго си мислил зло, инак като всеки честен човек щеше да се подпишеш.

Думите бяха приети от присъстващите с общо ръкопляскане. Това наистина беше първото умно нещо, което Царя бе казал тоя ден.

— Туй доказва, разбира се, неговата вина — каза Царицата, — тъй че отсеч…

— Нищо подобно не доказва! — каза Алиса. — Та вие дори не знаете какви са тия стихове.

— Прочети ги — каза Царя.

Белия Заек сложи очила.

— Отде да започна, ако благоволите, ваше величество? — попита той.

— Започни от началото — каза Царя важно — и продължавай, докато стигнеш края; сетне спри.

Мъртва тишина настъпи в съдебната зала, когато Белия Заек прочете следните стихове:

Казаха ми, че ти си бил при нея, че питал си какво съм, колко струвам. Казала ти, че всичко аз умея и че не мога само аз да плувам. Вест пратил им, че винаги съм тамо (и всичко се узна от нас навреме): ако ли все тъй настоява само — ти мислиш ли какво ще стане с тебе? Едно й дадох аз, той две му прати, вий дадохте ни три. Но окрилени те хвръкнаха към нейните палати, макар да бяха всичките при мене. Ако ни хванат, мене или нея, и вас замесят в туй ужасно дело, не се плашете! — каза той. — Ще пеем и ще докажем черно, че е бело. Помислих си: това са празни речи — (тя страшна е, когато се разсърди!) пред него и пред нас се ти изпречи и между нея, затова не мърдай — да не узнаеш никога каква е, с каква голяма обич ги ценеше! — И нека всичко туй остане в тайна, което между мен и тебе беше.

— Най-важните показания, които чухме досега — каза Царя и потърка ръце, — тъй че нека съдебните заседатели…

— Ако някой от тях може да обясни какво значи това — каза Алиса (толкова бе пораснала в последните няколко минути, че не се боеше вече да го прекъсне), — ще му дам, каквото поиска. Аз не вярвам да има и капка смисъл в това.

Всички съдебни заседатели написаха на плочите си: „Тя не вярва да има и капка смисъл в това“, ала никой от тях не се опита да обясни съдържанието на късчето хартия.

— Ако няма смисъл — каза Царя, — спасяваме се от голямо главоболие: знаете, няма нужда да се мъчим да го търсим. И все пак не зная… — продължи той, като гладеше късчето хартия на коляното си и го гледаше с едно око — …струва ми се, намирам малко смисъл… „не мога само аз да плувам“… нали не можеш да плуваш? — добави той и се обърна към Момчето.

Момчето тъжно поклати глава:

— Изглеждам ли, че мога? — отвърна то. (Изглеждаше, че не — тъй като цялото бе направено от мукава.)

— Дотук добре — каза Царя и продължи да мърмори стиховете под носа си: — „И всичко се узна от нас навреме“… това, разбира се, е съдът… „Ако ли все тъй настоява само“… това трябва да е Царицата… „Ти мислиш ли какво ще стане с тебе“… наистина, какво!… „Едно и дадох аз, той две му прати“… навярно това е, знаеш, направил със сладките…

— Но по-нататък се казва: „Те хвръкнаха към нейните палати“ — каза Алиса.

— Разбира се, ето ги там! — каза Царя тържествено и посочи сладките на масата. — Нищо не може да бъде по-ясно от това. И после: „Тя страшна е, когато се разсърди“… мисля, ти никога не се сърдиш, нали, мила? — каза той на Царицата.

— Никога! — извика Царицата яростно и захвърли една мастилница върху Гущера. (Клетото Перце бе спряло да пише с пръст, защото на плочата не оставаше никакъв белег. Но сега то почна бърже пак да пише, топеше мастилото, което шуртеше по лицето му, докато засъхна.)

— Тогаз и тия думи не те сърдят — каза Царя и огледа цялата зала с усмивка. Мъртво мълчание.

— Това е шега! — добави Царя ядосано. Всички се засмяха.